НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ "СВ. СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ" ГР. ВРАЦА

Събрани легенди

Легенда за Скакля

Било към края на турското робство. Покрай водопада минала турска потеря. Уморените воини замръкнали в подножието му. Там прекарали нощта. Изгряла златна зората и позлатили първите слънчеви лъчи пенливите и скокливи води тъй, че смаян от тази невиждана хубост, пашата възкликнал: "Машала... Скакля". Напомнила му омайната гледка за една ханъма от неговия харем, за една ханъма-балканджийка...
Тъй безименният дотогава водопад бил кръстен от турчина с гальовното име "Скакля".

2-г клас и К. Данова
   
***


Легенда за Баба Марта

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име – Сечко. Само че единият наричали малък, а другия – голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото ставало по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! – думал й свекърът. Преживял много той и мъдро можел да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кирпикожусите цъфтят сега, снахо – топло й напомнил старецът.- Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя можела да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знаела кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.

3-в клас и Л. Лазарова
   
***

Легенда за кипариса, граната и тополата
  
В далечни времена на морския бряг живял рибар със своята жена. Те били честни трудолюбиви хора, които често приютявали изпаднали в беда пътници, помагали на бедните хора. Всички хора много уважавали рибарското семейство. Разнесла се славата им по цялата страна.
Заговорило се и за трите им дъщери, които не се ползвали с добро име. Най-голямата дъщеря се казвала Тополина. На външен вид тя не впечатлявала с нищо - била ниска, невзрачна. Момичето било зло. Обичало да подслушва хората, да разнася чуждите тайни. Девойката не обичала родителите си и постоянно ги коряла за ниския си ръст, за липсата на красота.
Втората дъщеря се казвала Граната. Тя била обсебена от розовия цвят и постоянно се сърдела на родителите си, че не е красива, че няма нежни и розови страни.
Смятала, че никой не я поглежда,защото не е изящна. Най-малката се казвала Кипарис. Била красива и весела, но под влияние на сестрите си започнала да се надсмива над добротата на родителите си. Много страдали рибарят и жена му, че децата им не са щастливи. Боляло ги от упреците. Чудели се как да ощастливят момичетата.
Старите хора решили да отидат в гората и да останат за известно време там, за да си починат от постоянните сръдни на децата си. Веднъж в колибата им се втурнали и трите дъщери и започнали отново да им се присмиват и да ги упрекват за съдбите си. Тогава старите хора вдигнали очи към небето и извикали:
- О небе, има ли сила, която да ни защити от нашите деца! Преди да продумат още една дума, от небето се разнесъл глас:
- Топлина, ти обиждаш родителите си, че си ниска. Затова ще станеш високо дърво, което никога няма да има цветове и плодове. Нито една птица освен враната няма да вие гнездо в клоните ти!
 - Граната, ще се сбъдне желанието ти! Ти ще станеш дърво с розов цвят, всички ще ти се възхищават, но никой няма да помирисва твоите цветове, защото те ще са без аромат! Плодовете ти няма да наситят нито глада, нито жаждата на някого, защото няма да узряват.
 - Кипарис, ти ще станеш красиво, но печално растение, защото имаше всичко, но се подведе по ума на сестрите си!
 Хукнали да бягат девойките. След тях от колибата изскочили и родителите, но нямало помен от момичетата. До колибата имало само три дървета, каквито старите хора не били виждали до този момент.

ГЦОУД 2 б,д и Д. Илиева, В. Славкова

  ***
    
Легенда за Тодорини кукли

Преди много векове в село Спанчевци живяла много хубава мома - Тодора. Един ден в късна есен, тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наклали буен огън, около който се наредили селските моми и ергени. Момите пеели песни, докато плели и прели, а момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. От време на време някоя дяволита девойка припявала дружките си за един или друг момък и припевките били изпращани с весели подвиквания. Неусетно в песни, работа и закачки превалила нощта, а младите хора не се сещали за сън.
Когато щърбата месечина приклекнала над планинските чуки и момите запели песента "Изгреяла ясна месечинка", ергените се събрали на купчинка и зашушукали помежду си, а после рекли на момите:
- Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!
- Не най-хубавият, а най-юначният - възразила Тодора. - Нам трябват юначни мъже!
- Ние ще признаем за най-юначен оня момък - откликнали вкупом девойките, - който преди първи петли се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.
Момците се уплашили след тия думи. Кой ще посмее да премине край "Дърварското кладенче", докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци.
- Ето на, свършва ми се куклата, а още не зная кой момък ще ми се падне - подметнала една от момите.
- И това било мъже! - притурила друга.
Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Слисали се моми и момци, занемяла цялата седянка пред Тодорините думи.
Скочила тя и тръгнала в тъмната нощ. Когато стигнала на най-горната чука, почнала да забива хурката си на малката полянка. Почвата била камениста, та тя натискала с все сила хурката и дори приклекнала на колене. Когато успяла да забоде хурката си, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Тодора се опитала да се изскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта...
Дълго време чакали момите и ергените, но Тодора не се завърнала. Рано сутринта селските ергени тръгнали да дирят смелата Тодора. Намерили забитата хурка на най-горната чука и парче от престилката й. Разбрали, че в непрогледния мрак заедно с хурката е забучила и престилката си. Открили и тялото на девойката в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава красивите чуки били наречени Тодорини кукли.          

ГЦОУД 2 а,б и Вера Николова


***

Легенда за реките Марица, Арда и Тунджа

Преди много, много години Марица, Арда и Тунджа били три сестри - една доведена, една заварена и третата природена. Много се карали сестрите, защото всяка се имала за по-хубава, по-работна и по-добра от другите. Нямало мира в техния дом. Майка им и баща им така се ядосали, че ги прокълнали и от тази клетва те се претворили на реки. Но и тогава не мирясали - започнали да спорят коя от тях е най-бърза. Веднъж, както се карали, решили да преспят в Одрин и на заранта, която първа се събуди, да повика и другите, та да се надпреварват и която първа достигне морето, другите две да я признаят за най-бърза. Наговорили се и легнали да спят. Но дяволитата най-малка сестра Тунджа не отстояла на думата си и цяла нощ не мигнала. Още не били пропели първи петли, не били зазорили белите зори, когато тя тихо скокнала и без да се обади на двете по-големи сестри, бързо поела по пътя си. След доста време петлите закукуригали, зазорило се небето и Арда се събудила, разтрила сънливите си очи и като видяла, че Тунджа я няма, че е престъпила уговорката и ги е излъгала, ядно извикала на спящата Марица:
- Марице, сестро най-стара, стани да видиш какво се е случило!
Събудила се Марица, озърнала се, разтревожила се. Двете с Арда започнали люто да кълнат най-малката си сестра:
- Да даде господ, Тунджо ле, да течеш и да лъкатушиш, да пробиваш горите и планините и на нас път да отваряш!
После скочили и хукнали по дирята на бежанката и по проправения от нея път, лесно я стигнали и задминали. Накрая се събрали и трите на едно място и потекли като една река чак до морето. Трите реки след Одрин взели името на най-сънливата сестра, на Марица


ГЦОУД 1 а,в и Петя Петрова


***

Легенда за мартеницата

 Мартеницата е символ на надеждата и радостта в живота. Легендата за мартеницата идва от дълбоко минало от 681г., годината на създаването на българската държава. Първата мартеница датира от 1 март 681г.
Прабългарските племена, които населявали южна Азия били заплашени от нашествието на хазарите. Легендата разказва, че старият владетел на прабългарите, хан Кубрат, повикал петте си сина и им завещал да не се разделят и да бъдат винаги заедно. Да бъдат силни, за да не могат врагове да ги  поробят.
Децата на стария хан били пет сина и една дъщеря. Хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на хан Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните предложил на братята й да го признаят за техен владетел тоган, да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.
Най-големият син, Баян, признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият се отправил на север, а другите - Аспарух, Кубер и Алцек, потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина, докато намерят свободна земя. Уговорили се Аспарух да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак , за да избягат. Братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
След време при Хуба долетял гълъб със златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните, като го видели и побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката. Взел конеца от Баян и завързал белия му край с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Щастлив да види отново своята сестра и брат си, хан Аспарух заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Този ден бил 1 март 681г.
 От този ден, до ден днешен на всеки първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, щастие  и успех. На този ден в началото на пролетта всички  българи подаряват на своите близки и приятели мартеници за здраве и щастие.

3.г клас и Светлана Пойчева


***
Легенда за планините Рила и Пирин

Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

4.б клас и Маргарита Стамболийска